Към края на V в. сл. Хр. робовладелското общество в Европа постепенно преминава в нов обществен строй — феодализъм. Най-общо времето от V в. до първата половина на XVII в. се обозначава от историческата наука като Средновековие, хронологизирано в три периода: Ранно средновековие (V–XI в.), Пълно развито средновековие (XI–XV в.) и Късно средновековие (XVI–XVII в.) — През Ранното средновековие се оформят феодалната йерархия и рицарското съсловие. Липсва единна държавна структура за сметка на съществуващите градове-държави с пълновластен господар-феодал, йерархически подчинен на краля. Не съществуват нациите, нито националните езици. Занаятите и търговията са ограничени. В Западна и Средна Европа като всеобща идеология се налага католицизмът.
В периода XI–XV в. феодалните владения се обединяват. Кралят се налага като абсолютен владетел. Градовете стават по-многолюдни, раздвижват се търговията и дребното занаятчийство. Сформират се нациите. Духовният живот се осъществява по строгите канони на църквата. С тях се съобразява и науката. В първите европейски университети, възникнали в края на XI в. (в Болоня, Париж, Оксфорд, Виена, Йена, Прага и Хайделберг), основно се изучава богословие. Наред с него църквата допуска и онази част от античното нас­ледство, която не уронва вярата в бога: аритметика, астрономия, геометрия, граматика, реторика, диалектика, музика. Средновековните учени в повечето случаи са или мистици, или схоластици. Първите търсят общение с бога чрез видения, внушения, «божествени откровения» и други подобни методи, като напълно отричат съществуването на обективния свят. Другите се стрелят не към контакт, а към доказване на божественото начало на всичко в света. Като търсят логични обяснения и формулират понятия, схоластиците допринасят за развитието на прогресивната мисъл.
Бдителното око на църквата не успява да наложи канона докрай в литературата. Основната част от написаните литературни произведения са с божествена тематика, но наред с тях се появяват първите светски творби. Това е рицарско-феодалната литература, представена от любовни стихове и рицарски романи, силно повлияни от героичния епос (ирландските и скандинавските саги, френската поема за Роланд, испанските за Сид и Родриго, немските «Песни за нибелунгите», английските балади за Робин Худ).
През XII–XIII в. структурата на феодалното общество се променя. Възникват стоково-паричните отношения, занаятчийският труд се отделя от земеделския, появяват се първите занаятчийски обединения (цехове), започва да се очертава нова класа — буржоазията. Поставят се основите на точните науки, благодарение на великите географски открития се разширяват познанията за света. Мирогледът на средновековния човек престава да бъде тясно религиозен. Този период от историята на обществото с нарича Предренесанс. Той подготвя човечеството за навлизане в новата епоха на Ренесанса.
Понятието «Ренесанс» (от фр. Renaissance) означава «възраждане на класическата древност». С него се обозначава най-бляскавият период от културната история на Европа, започнал по силата нстолетия и обхванал цяла Европа. За начало на Ренесанса се приема творчеството на великия италиански писател Данте Алигиери и най-вече неговата поема «Божествена комедия» (в три части: «Ад» — 1315 г., «Чистилище» — 1317 г., и «Рай» — 1321 г.). В началните си проявления Ренесансът е свързан само с литературата — издирват се и се съхраняват антични литературни образци и се създават нови по тяхно подобие. Възражда се естетическият идеал на Древния свят, издигат се в култ древните езици. Постепенно Ренесансът разширява обхвата си и се превръща в идеология на новата буржоазна класа и като мироглед се противопоставя на католицизма и всемогъществото на църквата. Конфронтацията не е открита и демонстративна, а чрез постепенното налагане на нова идеология, наречена хуманизъм. За разлика от църквата, която поставя в центъра на общественото битие Бога (теоцентризъм), хуманизмът обръща поглед към човека (антропоцентризъм). Смисълът на хуманизма е в промяната на човешкото съзнание и активизиране деятелността на човешката личност, която се схваща като живо единство от плът и кръв. Основните черти, които притежава човекът на новото време, са свързани с многопосочна светска образованост. Той трябва добре да познава всички изкуства, да има основни знания и за науките. Освен това трябва да бъде жива, действена, динамична личност с развито чувство за чест и достойнство, да се бори за лично щастие, без да го очаква като божия благодат, да цени красотата и физическото съвършенство на човешкото тяло, да утвърждава хармонията в света.
Ренесансът променя отношението към жената. Според средновековните схващания тя е създание, по-низше от мъжа, източник на грях и злини. Хуманизмът я реабилитира както в интелектуално, така и в нравствено отношение, поставя я наравно с мъжа. Нещо повече — оценена е нейната физическа красота като източник на вдъхновение в изкуството. Цялата ренесансова живопис идеализира жената като съвършено творение на природата.
Творческата личност от епохата на Ренесанса се отличава с разностранност на таланта. Времето създава гениалните Микеланджело Буонароти, Леонардо да Винчи, Франсоа Рабле, Бенвенуто Челини и др. Те съчетават в себе си учения, философа, твореца на четката и перото, обществения деятел.
Ренесансът е продължителен и сложен обществено-културен процес. Той се развива неравномерно в различните европейски страни и преминава през различни етапи. Класическа ренесансова страна е Италия (XIV–XV в.). В същото време Англия, Франция, Испания и Германия са в епохата на Пред ренесанса. През XVI в., когато Ренесансът бележи апогей в тези страни, в Италия той е в дълбока криза.
Църквата не остава безразлична към ренесансовия хуманизъм. Втората половина на XVI и началото на XVII в. са време на духовен терор, известно под името Контра реформация. Клади, аутодафета, преследвания от Ин­квизицията целят да възвърнат влиянието на католическата църква. Те не постигат целта си, но дават своето отражение върху идеологията на Ренесанса. В изкуството се прокрадва съмнение в осъществимостта на ре­несансовия идеал. Отнета жизненост, трагичност, пресилен интерес към мистичното и ирационалното са част от новите тенденции в изкуството на XVII в., известно като «класически барок».
Западноевропейският ренесанс изиграва ролята на мост между античността и нашето време.
Преходът от Средновековието към Новото време е сложен и всеобхватен процес на промени в материалния и духовния свят на европейците от края на ХV и началото на ХVІ век. Те обхващали всички области на човешката дейност — религията, икономиката, обществото, науката, възприятията за света и представите на човека за неговото място в този нов свят.