<= начало

Кандидат-студентски курс по история

 

ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 2

1. БЪЛГАРСКО СРЕДНОВЕКОВИЕ
(I - VII век)

„Великото преселение на народите" и разпада-нето на Римската империя ознаменували края на Античността и раждането на средновеков-ната европейска цивилизация. Един от регио-ните, където драматичният сблъсък между стария свят и варварските племена се почувст-вал осезателно, бил Балканският п-в. В про-дължение на няколко столетия неговият облик коренно се променил в резултат на изключи-телни по своите последици етнически, социал-но-икономически и политически процеси. Важна роля в тях играли славяните и прабъл-гарите.
ПРОИЗХОД И РАЗСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ
своите първоначални територии. Оформили се три племенни групи славяни: западна, нарече-на венеди, източна - анти и южна - под името славини.
До края на V в. южните славяни заели терито-риите северно от р. Дунав (приблизително зе-мите на днешна Унгария, Румъния и част от Украйна). Те влезли в непосредствен контакт с римско-византийската цивилизация, която оказала значително влияние върху тяхното развитие.
ПОМИНЪК И ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ
Първите опити да се отговори на въпроса от-къде произхождат славяните са направени през XII в.
Според средновековните летописци най-древ-ната тяхна територия са земите по долното те-чение на р. Дунав. Изхождайки от библейския разказ, те считали, че историята на славяните започвала с вавилонското стълпотворение, ко-ето разделило човечеството на 72 рода. Съвре-менната наука е установила, че славяните спа-дат към индоевропейската езикова и етническа общност. Независимо от различните теории за първоначалните им поселения безспорно тях-ната прародина е Европа. Чрез археологически и лингвистични проучвания е установено, че те са населявали обширна област, заключена между Карпатите, Балтийско море и реките Одер, Днестър и Днепър. Към началото на първото хилядолетие пр. Хр. се оформил общ праславянски език, който имал редица сходст-ва с езика на балти и германци - непосредстве-ни съседи на славяните. Сведения за някои от обитателите на посоче-ните земи се срещат в „История" на Херодот, като споменатите от него неври и будини веро-ятно са били славянски племена. По-сигурни писмени известия за славяните датират от I -II в. Римският историк Тацит ги назовава с об-щото име „венеди" и ги поставя в съседство с германците.
По време на „Великото преселение на народи-те" част от славяните започнали да напускат
Славяните водели уседнал начин на живот, който несъмнено дал отражение върху техния бит, общество и култура. Основният поминък от най-древни времена си оставало земеделие-то. Отглеждани били редица земеделски култу-ри - просо, лен, пшеница и др. В славянските некрополи освен зърнени храни са открити и много кости на животни, което показва и раз-витие на скотовъдството. Византийският писа-тел Псевдомаврикий съобщава, че славяните отглеждали много добитък, а Прокопий отбе-лязва, че антите принасяли в жертва на своите богове бикове.
Намерените земеделски сечива, грънчарски изделия и оръжия свидетелстват и за развитие-то на редица занаяти като ковачеството, грън-чарството, дърводелството, тъкачеството и др. Първоначално керамиката била изработвана на ръка, което придавало на славянските съдо-ве груби и несъвършени форми. Впоследствие те възприели грънчарското колело, усъвър-шенствали и технологията за приготвяне и из-пичане на глината, което увеличило здравина-та на изработваните съдове. Славяните строели селищата си край реки, езе-ра и блата, най-често в естествени и трудно-проходими места. Основен тип бил землянката и полуземлянката, изградени от плет и глина, но постепенно започнал да си пробива път и каменният градеж. Славяните правели по няколко изхода на своите жилища, за да могат по-бързо да избягат в случай на вражеско нападение. Социалната структура на славянското общество в общи линии не се отличавала от тази на другите варварски народи, появили се на исто-рическата сцена в прехода от Античност към Средновековие. Основната обществена единица била родовата община, оглавявана от старейшина. Няколко родови общини образували племето, което се управлявало от племенен вожд, наречен княз. Властта му била ограничена от общото събрание на племето - т. нар. вече, в което влизали всички мъже воини. Този начин на управление направил силно впечатление на Прокопий Кесарийски, който подчертава, че славяните не се управляват от един чо-век, а „живеят в демокрация" и затова винаги „общо разглеждат полезните и трудни работи". А Псевдомаврикий, като има предвид визан-тийското самодържавие и строга централиза-ция, характеризира управлението на славяните като „анархия". Несъмнен авторитет в славян-ското племе имал съветът на старейшините, който се превърнал в главен помощник на кня-за.
РЕЛИГИОЗНИ ВЯРВАНИЯ
Религиозните вярвания на славяните били тяс-но свързани с начина им на живот. Те обожес-твявали природните сили, от които зависело благополучието им. На върха на богатия бо-жествен пантеон на славяните стоял творецът на мълнията - бог Перун. Редом с него особено почитани били богът на стадата и подземния свят Волос, богът на плодородието Дажбог, бо-гът на огъня и занаятите Сварог, богинята на красотата, брака и любовта Лада и др. Славяните вярвали също така в съществуване-то на свръхестествени същества, надарени с човешки образ, които могли да влияят върху плодородието и съдбата на хората. Това били т. нар. вили, самодиви и русалки, обитаващи реки и непроходими гори. За да омилостивят боговете и осигурят за себе си здраве и успех във войните, славяните извършвали жертво-приношения. В своите светилища те поставяли различни каменни или дървени идоли, пред които се кланяли и пеели езически молитви. Бил разпространен и фетишизмът - преклоне-нието и вярата в чудодейната сила на свещени дървета, камъни и различни предмети. От най-древни времена сред славяните същес-твувал и култът към мъртвите. Основен погре-бален ритуал бил трупоизгарянето. Заедно с праха на мъртвия в гробовете оставяли и съдо-ве с храна и различни предмети, за да му слу-жат в отвъдния свят. Погребенията на славя-ните се придружавали с особени ритуали. Един от тях бил т. нар. тризна - своеобразно военно състезание. Над гроба на умрелия било устрой-вано и угощение (страва).
ЗАСЕДВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
В началото на VI в. славяните, обитаващи зе-мите северно от р. Дунав, започнали периодич-ни нападения върху територията на Византийс-ката империя. Опасността от новия противник заставила император Анастасий да изгради внушителна стена за защита на столицата Константинопол, простираща се от крепостта Деркос на Черно море до Силимврия на Мра-морно море (общо 70 км). Съвременниците на събитията чертаят в произведенията си една мрачна и апокалиптична картина на последи-ците от извършените славянски набези. Те били придружавани с разрушения и отвличане на много пленници. Тъй като робството не било присъщо за обществения живот на славя-ните, значителна част от тези пленници впос-ледствие били освобождавани срещу паричен откуп, а имало и случаи, когато били избива-ни. Славянските нашествия се засилили особе-но по времето на император Юстиниан I (527 -565). По примера на своя предшественик той предприел огромна строителна дейност по гра-ниците на империята. Същевременно визан-тийците се опитали да привлекат на служба във войската и славини, с което се надявали да спрат честите нападения. Особена популяр-ност със своите неочаквани и смели походи срещу съплеменниците си за кратко време придобил славянинът Хулвудий - стратег на Тракия. Силно средство за защита била визан-тийската дипломация. През 540 г. тя успяла да предизвика междуособна война между анти и славини, която дала временен отдих за импе-рията. През 549 и 550 г. последвали нови напа-дения. Особено голямо било последното, кога-то славяните, разделени на три отряда, достиг-нали до гр. Солун, след което презимували в земите на империята.
Последните десетилетия на VI в. бележат нача-лото на славянското трайно отсядане в земите южно от р. Дунав. За известно време върху този процес дал отражение и един нов политически фактор - Аварският хаганат. Той се образувал в земите на днешна Унгария (римската провинция Панония). Аварският хаган подчинил славяните в Панония и се опитал да разпростре властта си и над дакийските славяни, но походът му срещу тях завършил безславно.
Византийският хронист Менандър съобщава, че аварският хаган проводил пратеници до вожда на дакийските славяни Давритас и поис-кал от него пълно подчинение и ежегоден да-нък. Последвал обаче дързък отговор на сво-бодолюбивия вожд: „Кой е този човек между човеците, който ще преодолее нашата сила. Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други нашата." Славяно-византийският конфликт не дал очак-вания отдих за империята. В края на VI в. сла-вянските нашествия били подновени. Някои от тях били извършвани съвместно с аварите. През 584 г. славяните за пръв път обсадили гр. Солун. Пред града те разположили голямо ко-личество стенобойна техника, с която започна-ли обстрел на крепостната стена. За да запазят съоръженията си от „гръцкия огън", те покри-ли подвижните му бойни кули с мокри кожи. Стените на града обаче се оказали здрави и славяните се оттеглили. Неуспехът не ги от-чаял и в следващите няколко десетилетия те предприели още четири обсади на Солун, кои-то само по чудо не завършили с превземането му. Вторият град в империята останал като един остров сред славянското море, което плътно заляло земите около него и постепенно преминало към мирен начин на живот. Единс-твеният по-сериозен опит за съпротива срещу новите заселници бил предприет от император Константин II, който през 658 г. подчинил сла-вянските племена по Беломорието и преселил част от тях в Мала Азия. Независимо от това станало ясно, че славяните не могат да бъдат изтласкани от новите си поселения. Част от тях попаднали в политическата власт на импе-рията и станали нейни данъкоплатци, а други славяни, главно на север от Хемус (Стара пла-нина), запазили своята независимост.
ПОСЛЕДИЦИ ОТ СЛАВЯНСКОТО
ЗАСЕДВАНЕ
В продължение близо на един век славяните заели почти целия Балкански п-в. Една част от тях, принадлежащи към т. нар. българска гру-па, се заселили в областите Мизия, Тракия и Македония, други - в Северна и Средна Гър-ция. Някои славянски племена достигнали чак Пелопонес и о-в Крит. В северозападната част на полуострова се установила сърбохърватска-та племенна група. Различията между двете групи славяни били незначителни, предимно езикови - някои звукове се произнасяли раз-лично. С течение на времето тези различия се задълбочили и обхванали не само фонетиката, но също така морфологията и синтаксиса на езика. Разположението на някои славянски племена върху балканските територии е извес-тно главно от византийски извори. В земите северно от Хемус живеели т. нар. свдем сла-вянски племена, а източно от тях - племето се-вери. В Средна и Южна Македония обитавали племената сагудати, берзити, драгувити и др. |В Западните Родопи живеели смоляните, а в Пелопонес - езерците и милингите, в Тесалия велегизитите, в Епир - ваюнитите. Заселва-нето на славяните на Балканския п-в предизви-кало значителни демографски промени. В ре-зултат на нашествията завареното местно на-селение значително намаляло и постепенно за-почнало да се претопява сред новите заселни-ци. Само една малка част от оцелялото бал-канско население успяло да запази своята са-мобитност, и то главно в непристъпните пла-нински краища, които били засегнати сравни-телно по-слабо от варварските нашествия. По-томци на романизираните траки са власите, които се споменават за пръв път през Х в. като жители на планинските краища на Маке-дония и Тесалия. За наследници на елинизира-ните траки се смятат днешните каракачани.\ В хода на славянските нашествия част от па-метниците на римовизантийската цивилизация по балканските земи били разрушени. Сринати били крепостни стени и църкви, редица сели-ща опустели. Все пак, макар и трудно, новите заселници намерили начин за съвместен живот с оцелялото местно население. Благода ние на контактите си с него славяните усвоили някои от постиженията на античната култур Усъвършенствани били занаятите, нараснал значителна степен бойното им умение. Заселването на славяните на Балканския предизвикало дълбоки преобразувания в социално-икономическия и политическия им живот. Важна последица била появата и утвърждаването на частната собственост. Родовата община, в която собствеността върху земята била обща, започнала да се разпада. Тя пос пенно била заместена от т. нар. съседска община, в която членовете били свързани не с кръвно родство, а чрез общите граници на землените си владения. По повод едно голямо славянско нападение срещу Византия, започнало през 581 г. и продължило няколко години, византийският хронист Йс Ефески отбелязва: „Те разбогатяха - имат злато и сребро, стада от коне и много оръжия и се научиха да воюват по-добре от ромеите." Настъпилите обществени промени довели още по-голямо издигане ролята на племенните вождове и старейшини в управлението на го мето. В техни ръце се съсредоточила значите на част от придобитите блага. Възникна нуждата от нови форми на политическа организация сред славяните, която да гаранти спокойното им съществуване върху бивши земи на Византийската империя. Славяни започнали да се обединяват във военно племенни съюзи, чиято основна цел била запазване и разширяване на завоюваните територии. Изворите свидетелстват, че славяните в Македония изградили през първата половина ] VII в. могъщ военно-племенен съюз, кой' станал инициатор и на нападенията срещу г Солун. За да избегнат съдбата на беломорски славяни, които били подчинени от Византия, племената северно от Хемус създали през втора половина на VII в. съюз, известен като Съюза на седемте славянски племена и племето севери. Именно по това време на Балканския п-в се появили прабългарите на хан Аспарух, които изиграли решителна роля в създаването на българската държава.

Прабългарите до създаването на българската държава
ПРАРОДИНА И РАЗСЕЛВАНЕ
Произходът на прабългарите е бил обект на продължителни дискусии в науката. Липсата на достатъчно исторически извори прави труден за разрешение въпросът към коя езикова и етническа общност да бъдат причислени. Изказани са хипотези, че прабългарите са от угро-фински, хунски или татарски произход. Даже учени от XIX в. са настоявали, че техният произход е славянски. Днес може да се смя-та за меродавно становището, че прабългарите принадлежат към тюркско-алтайската езикови и етническа общност. Първоначалните им поселения вероятно са земите на Централна Азия, където се оформят окончателно и раз-личните тюркски племена като хуни, авари, ха-зари и т. н.
Първото писмено известие, в което се среща името „българи", се съдържа в Анонимен римски хронограф от 354 г. Те са посочени като племе, което произхожда от един от потомци-те на Ной и населява земите северно от Кавказ. Заселването на прабългарите в тази област е резултат от започналото „Велико преселение на народите", чийто първоначален тласък дало движението на хуните от Азия към Европа. Установяването на прабългарите северно от Кавказ се потвърждава и от арменски източници. Новите поселения представлявали своеобразно кръстовище между Азия и Европа, което през следващите столетия рядко оставало спокойно. По-нататъшната история на прабългарите се преплела тясно със съдбата на племената и народите от Източна и Югоизточна Европа.
ИМЕТО БЪЛГАРИ
Средновековната писмена традиция свързва името „българи" с р. Волга. Върху значението на етнонима са изказани различни хипотези. Допуска се, че той произхожда от основата на тюркския глагол „булг" (смесвам, размесвам) и в този смисъл името „българин" се тълкува като „смесен", „нееднороден". Според друго мнение името трябва да се преведе като „метежници", „бунтовници". Чрез него се обозначавал непокорният им и свободолюбив дух. Допуска се, че етнонимът може да се свърже и с аланската дума „билгерон", което значи „крайненци", т. е. хора, живеещи в покрайнините. Напоследък бе изказано становище, че „българин" е самоназвание от тотемен произход, възникнало още в земите на Централна Азия. То е произлязло от думата „булгар", с която се означавало животно от рода на белките, отглеждано заради ценната му кожа.
БИТ И ПОМИНЪК
Основното занимание на прабългарите, както и на повечето племена, дошли от Азия, било скотовъдството. Те отглеждали "различни домашни животни, но най-много коне. Докато живеели в степите на Централна Азия, прабългарите се намирали в непрекъснато движение, обусловено от нуждата да се търси храна за многобройните стада. След трайното им установяване на север от Кавказ постепенно преминали към полуномадски начин на живот. Само в определени сезони в годината те чергарували, след което отново се завръщали в своите постоянни селища. Ето защо сирийският историк Захари Ритор съобщава, че прабългарите имали свои градове, което се потвърждава и от извършените археологически разкопки. Подобно на славяните прабългарите изгражда-ли своите селища край реки. Най-често среща-но жилище било юртата, която била изработвана от кожа. На върха имала кръгъл отвор, откъдето излизал димът на огнището. С преминаването към уседнал начин на живот пра-българите започнали да строят и полуюрти, вкопани в земята. Те се групирали обикновено по 20 - 30 на едно място и образували т. нар. аули.
Прабългарите познавали предимно онези занаяти, които били свързани с нуждата от изработване на оръжие и предмети за всекидневния бит. Обработвали добре кожите, металите, били изкусни грънчари. Характерни за прабългарите са сиво-черните керамични съдове, покрити с излъскани ивици.
ОБЩЕСТВЕН СТРОЙ
Основната обществена единица у прабългари-те била номадската община, чиито членове били свързани с кръвно родство. Няколко рода съставяли племето, начело на което стоял племен вожд (хан). Съществуващата племенна раздробеност е засвидетелствана от наличието на многобройни племенни названия като напр. оногондури, утигури, кутригури и др. През VI -VII в. в резултат на активен досег с Византия сред прабългарите настъпило социално разслоение. Господстващо положение в племето заемал ханът и племенната аристокрация, коя-то в сравнение с обикновените скотовъдци притежавала значителни богатства. На преден план изпъкнали отделни знатни родове, които съсредоточили в свои ръце властта над пра-българските племена. Такива били например родовете Дуло, Угаин, Ерми и др., които се споменават в „Именника на българските ханове" и в някои прабългарски надписи. Постепенно властта на хана се превърнала в наследствена. Характерна за прабългарското общество била строгата централизация на основата на здрава военна организация, която била от жизнено значение за неговото самостоятелно съществуване. Византийските писатели обръщат специално внимание на това единоначалие, характерно не само за прабългарите, но и за други тюркски племена, като отбелязват, че те били управлявани не „с любов", а „със страх". Важна роля в живота на племето играело и жреческо-шаманското съсловие, в чиито ръце бил религиозният култ. Жреците следели за стриктното спазване на бащината вяра, а в случай на нарушение били способни да отстранят от власт и самия хан.
РЕЛИГИОЗНИ ВЯРВАНИЯ
Характерна за религията на тюркските народи, в това число и на българите, била вярата в съществуването на една свръхестествена сила, която не представлявала някакво определено божество. Тя имала свойството да обитава всички осезаеми предмети и да преминава от един човек в друг или от предмет в човек и обратно. Според прабългарите с най-голяма такава сила били кръвта, човешката глава, мечът, конската опашка и др. Със свръхестествени сили са могли да бъдат изпълнени също така времето, отделните дни и часове. Ето защо прабългарите съблюдавали определени дни и часове, в които да предприемат важни военни начинания, извършват гадания и жертвоприношения.
Наред с вярата в тази вездесъща сила прабългарите почитали едно върховно божество -Тангра (на тюркски „небе"), създател на земя-та и небето. За да го омилостивят и получат подкрепата му, принасяли жертви - най-често това били различни домашни животни, но в изключителни случаи (при война, природни бедствия и др.) били извършвани и човешки жертвоприношения.
Освен това у прабългарите бил силно развит и тотемизмът. Те вярвали, че отделни родове в номадското племе и някои животински видове са произлезли от общ прародител. Поради това почитали като свещени животни кучето, вълка, заека и др., които считали за тотеми на рода.
В тясна връзка с тотемизма бил и прабългарският календар. В основата му стоял 12-годиш-ният лунен цикъл, всяка година от който носела названието на почитано от тях животно: I година - мишка, II - вол, III - вълк, и т. н. Охридският архиепископ Теофилакт (XII в.) по повод вярата на прабългарите в едно житие пише следното: „Те не знаели Христовото име, служели на скитското безумие, както на слънцето, така и на луната и на другите звезди, а някои пък принасяли в жертва и кучета."
ПОЛИТИЧЕСКАТА СЪДБА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ ДО ОБРАЗУВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
В периода от 377 до 453 г. прабългарите попаднали под властта на хуните. Една част се заселили в Централна Европа и започнали да играят важна роля в хунския племенен съюз. Не случайно в „Именника на българските ханове" за пръв владетел на прабългарите се сочи Ави-тохол (по всяка вероятност хунският вожд Атила). Прабългарите се славели със своето бойно умение и висок дух. Основната им военна сила била бързоподвижната им и маневрена конница, с която нанася-ли светкавични и неотразими удари. Средновековният хронист Енодий (края на V и началото на VI в.) пише следното за прабългарите: „Това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал. Народ, който е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, народ, при който бойно-то поле прославя рода, понеже у тях без колебание се смята за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение..."
След разпадането на хунския съюз част от пра-българите се заселили в Панония. В последни-те десетилетия на V в. те действали като съюзници във войните и срещу остротите, а от началото на VI в. започнали системни нападения на Балканския п-в. Някои от тези нападения бил извършвани съвместно със славяните. Прокопий Кесарийски разказва за едно голямо прабългарско нападение през 540 г., което обхванало земите между Адриатическо море и Константинопол. В ръцете на нашествениците попаднали 32 крепости и много пленници - над 120 000 души.
През средата на VI в. се активизирали прабългарите, обитаващи земите северно от Кавказ. Особена известност придобили две племенни групи - кутригури и утигури, които се вплели в междуособна война. Кутригурите претърпели тежко поражение и част от тях се принудили да се заселят в Тракия със съгласието на империята. След като се съвзели от удара, кутригу-рите предприели голям поход срещу Византия. През зимата на 558 - 559 г. те преминали през замръзналия Дунав и се отправили в три посоки. Предводителят им хан Заберган начело на отряд от 7000 войни обсадил Константинопол, но не успял да го превземе. Няколко години по-късно значителна част от кутригурите била включена в Аварския хаганат. Към края на VI в. прабългарите, които продължили да живеят в земите северно от Кавказ, били подчинени от западните тюрки.
Така началото на VII в. заварило прабългари-те значително разпокъсани в политическо отношение. Първи се раздвижили онези от тях, които се намирали под властта на Аварския хаганат в Панония. През 631 г. избухнала междуособна разпра за власт между един аварски и един прабългарски претендент за престола. Борбата завършила с поражение за прабългарите. Част от тях напуснали Панония и предвождани от Алцек се отправили към земите на франкския крал Дагоберт. Отначало франките приели прабългарите и им предоставили убежище в своите селища. Една нощ обаче кралят заповядал на своите подчинени да избият новите заселници. В настъпилия погром от 9000 прабългари само 700 души успели да се спасят. По-късно те се заселили в Равенския екзархат с разрешението на лангобардския крал Гримуалд.
ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ
В началото на 30-те години на VII в. кавказки-те прабългари успели да отхвърлят властта на тюрките. Те се обединили около вожда на племето оногондури Кубрат, който поставил основите на голям военно-племенен съюз, известен под името „Голяма (или Велика) България". Той обхващал земите северно от р. Кубан, Азовско и Черно море. Негова столица бил гр. Фанагория на Таманския п-в. За кратко време съюзът укрепнал и спечелил уважението на своите съседи, за което спомогнала активната дипломатическа дейност на хан Кубрат. През 635 г. той проводил пратеници до византийския император Ираклий и сключил мирен до-говор. Според обичайната практика императорът надарил богато хана и го удостоил с почетената титла „патриций". Приятелството с Византия било жизненоважно за Кубрат, застрашен от идващите от изток хазари. Докато бил жив, прабългарите успешно се противопоставяли на набезите им. Според византийския хронист Теофан, малко преди смъртта си хан Кубрат завещал на синовете си да не се разделят и да пазят единството на съюза. Това обаче не станало. След 650 г., когато хан Кубрат починал, Велика България се разпаднала под ударите на хазарите.
През втората половина на VII в. настъпило ново и последно значително политическо раз-покъсване на прабългарския етнос, част от който свързал още по-здраво съдбата си с Централна и Източна Европа. Най-големият син на Кубрат Баян останал в бащините си земи и се подчинил на новия завоевател. По-малкият брат Котраг с племето котраги се изтеглил по средното течение на р. Волга. Там през Х в. прабългарите образували своя държава - т. нар. Волжка България. Тя приела исляма и просъществувала до средата на XIII в. Нейна столица бил гр. Болгар. Третият брат - Аспарух, повел племето оногондури на запад, преминал реките Днепър и Днестър и се заселил в областта Онгъл (дн. Южна Бесарабия). В тази област през следващите десетилетия се разиграли съдбоносни събития, които в последна сметка довели до създаване на българската държава.
ПРАБЪЛГАРИТЕ НА КУБЕР
Интересна е съдбата на прабългарите, които останали в Панония. Начело на тях застанал съплеменникът им Кубер. Под властта му преминала и част от населението на Аварския хаганат - потомците на някогашните пленници, взети във войните срещу Византия. Подбуден от желанието на това население да се върне по родните си места, Кубер въстанал срещу аварския хаган и след успешно сражение се отпра-вил необезпокояван към територията на Византийската империя. В началото на 80-те го-дини на VII в. предвожданите от Кубер изселници, сред които имало и немалко прабългари, се настанили в земите на днешна Македония около гр. Битоля. Той установил мирни отношения с Византия и част от заселниците се преместили в гр. Солун. Малко по-късно пред-водителят на прабългарите изготвил план за превземането на града, който само по една случайност не се осъществил. Има основание да се приеме, че заселването на прабългарите в Македония и създаването на българската държава през 681 г. са две тясно свързани по-между си събития.
Създаване и укрепване на българската държава (681 - 803)
Образуването на българската държава е едно от най-значителните събития в историята на Балканския п-в през Средновековието. То е резултат от изключителни по своите последици етнически, социално-икономически и политически процеси. В непосредствена близост с могъщата Византийска империя славяните и пра-българите създават и утвърждават една нова политическа сила, на която е съдено да окаже в определени периоди значително влияние върху развитието на средновековната европейска цивилизация.
ПРИЧИНИ И ФАКТОРИ ЗА СЪЗДАВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА
Българската държава възниква като естествен резултат от обществено-икономическото и политическото развитие на славяните и прабългарите. Несъмнено важен фактор, който съдействал за тяхното обединение, била заплаха-та от Византия, която насочила своите усилия към политическо подчинение на новите заселници. На североизток Хазарският хаганат, а на северозапад аварите също така застрашавали тяхната независимост. При тази сложна ситуация и разположение на силите в Европейския югоизток само един нов тип политическа организация, която превъзхождала традиционните родово племенни институции, би могла да гарантира самостоятелното развитие на славяни и прабългари. Важен фактор, който улеснил тяхното единодействие, бил липсата на съществена разлика в степента на обществено-икономическото им развитие. Не без значение е също, че двата етноса се познавали далеч преди да заживеят съвместно на Балканския п-в. За създаването и консолидирането на българската държава съществено било обстоятелството, че прабългарите донесли със себе си значителен управленчески опит. Традициите на Велика България били все още живи и намерили благодатна почва за по-нататъшно развитие в Дунавска България.


ПОХОДЬТ НА КОНСТАНТИН IV ПОГОНАТ И ДОГОВОРЪТ С
ВИЗАНТИЯ ОТ 681 Г.

Заселването на прабългарите в Онгъла било посрещнато враждебно от Византия. Дълго време император Константин IV Погонат не предприел никакви действия срещу Аспарух, тъй като бил зает в тежка война с арабите. Едва през 680 г., след като се справил с арабската заплаха, той предприел поход срещу пра-българите. Една част от армията му се придвижила по суша през проходите на Стара планина, а другата с кораби се отправила към устие-то на р. Дунав. Аспарух решил да изчака действията на противника и се затворил в укрепленията на Онгъла. Император Константин IV не се решил да предприеме щурм и съвсем не-очаквано за всички заминал за Месемврия да се лекува, което било схванато от приближени-те му като бягство. В ромейския лагер настъпила паника, която била забелязана от Аспарух. Конницата му напуснала укреплението и стремително връхлетяла върху отстъпващата императорска армия. Малцина от разгромени-те ромеи успели да се доберат до корабите и да избегнат смъртта. След тази победа прабългарите, водени от Аспарух, преминали р. Дунав и нахлули в Североизточна България. Там те влезли в преговори с местната славянска аристокрация и предприели първите стъпки към създаването на общо политическо обединение. Било постигнато важно споразумение някои от славянските племена да бъдат разместени за по-добрата защита на границата с Византия. Северите се задължили да пазят източните проходи на Стара планина, а седемте славянски племена се разположили по останалото протежение на границата, като на северозапад поели и защитата на границата с Аварския хаганат.
Наскоро след като прабългарите се установи-ли в днешна Добруджа, те подновили военните действия срещу Византия. Константин IV не бил в състояние да се справи със съюзените сили и през 681 г. се принудил да сключи мирен договор. Съгласно договора той се задължил да плаща ежегоден данък на хан Аспарух. По този начин Византия на практика признала правото на славяни и прабългари да изградят обща държава на териториите на днешна Северна България.
Хронологически погледнато, образуването на българската държава предхождало създаване-то на редица европейски държави. Това било първото трайно политическо обединение, създадено с дейното участие на славяните. Събитието направило силно впечатление преди всичко на византийските хронисти, тъй като в непосредствено съседство с Византия се появи-ла нова сила, с която занапред императорите трябвало да се съобразяват. На образуването на българската държава откликнали и западни летописци. Интересно е едно известие на хрониста Зигеберт, който по повод поражението на Константин IV Погонат в Онгъла казва:
„Отсега нататък трябва да се отбележи българското царство."

РОДЯТА НА ПРДБЬЛГАРИТЕ В СЬЗДАВАНЕТО НА
БЬЛГАРСКАТД ДЬРЖАВА
Обстоятелството, че българската държава въз-никнала в резултат от сътрудничеството на славяни и прабългари, не омаловажава факта, че в събитията от 680 - 681 г. прабългарите изиграли решаваща роля. Като организирана военна сила те поели главната тежест във войната срещу Византия и естествено заели господстващо положение в новата държава. Хан Аспарух бил признат за върховен владетел и се установил със своята дружина в Плиска. През следващите десетилетия от обикновен военен лагер на прабългарите тя се издигнала в здраво укрепен градски център, където резидирал ханът и неговите помощници. Надмощието на прабългарската аристокрация се запазило и през следващите столетия. В резултат на това в държавата се наложила военноадминистративна терминология от прабългарски произход. Утвърдило се завинаги като название за цялата държава името „България". Дълго време в науката се смяташе, че броят на прабългарите не е надвишавал 25 - 30 000 души. Извършените напоследък проучвания показаха обаче, че броят на заселилите се пра-българи на Балканския п-в е достигал вероятно 300 000 души. Може би това е станало чрез някои миграционни вълни от земите на раз-падналата се Велика България.
ГРАНИЦИ И ХАРАКТЕР НА ДЬРЖДВДТА
Основното териториално ядро на българската държава били земите на бившата римска провинция Мизия (дн. Северна България). За южна граница с Византия служел Старопланинският масив, на изток границата била Черноморското крайбрежие, въпреки че първоначално някои градове като Томи, Одесос (дн. Варна) и Констанция оставали във византийски ръце. На североизток под контрола на хан Аспарух останала областта Онгъл (между реките Днестър и Прут). В съчиненията на византийските хронисти областите северно от Дунав били наричани с общото название „Отвъддунавска България". На запад и северозапад границата достигнала до Железни врата на Дунав и източните разклонения на Карпатите.
През 681 г. се поставило само началото на един сложен и продължителен процес на изграждане на административните институции на младата българска държава. Структурата на нейната вътрешна уредба е далеч от представата за една типична средновековна монархия с добре изградени и функциониращи органи на властта. Редица елементи от племенното устройство се запазили. Славянските князе приз-нали върховната власт на хан Аспарух, но съхранили териториалната си обособеност и автономия. В същото време прабългарите наложи-ли своя начин на живот и управление в земите на Североизточна България. Територията, коя-то заели (наричана на техния език „саракт"), била разделена на три части - център, ляво и дясно крило. Центърът, където била изградена сто-лицата Плиска, се управлявал от хана, а другите две части - от неговите наи-близки помощници. Една от родовите традиции, която се запазила, била практиката да се свикват народни събори. На тях се взимали важни решения за бъдещето на държавата. На такъв събор могло да се стигне и до смяната на владетеля, въпреки високите му правомощия на върховен главно-командващ, законодател и ръководител на дипломацията.
БЬЛГАРИЯ ПРИ ХАН ТЕРВЕЛ (701 - 718)
Годините от управлението на хан Аспарух остават забулени в неизвестност. В едно късно сведение от XI в. се споменава, че той е загинал във война срещу хазарите. През 701 г. на престола се възкачил неговият син хан Тервел. В политиката му се очертали няколко важни тенденции, които намерили продължение и при неговите приемници. Във външната си политика хан Тервел умело съчетавал военните с дипломатическите средства. Нейната основна цел била териториалното разширение на България и утвърждаване суверенитета на хана. Благоприятни възможности за постигането на тази цел се създали през 705 г., когато към Тервел се обърнал за помощ сваленият от престола император Юстиниан II. Неговите пратеници били приети любезно от хана, който му обещал значителна военна помощ.
През пролетта на 705 г. Юстиниан II потеглил към Константинопол със съюзената българска войска и го обсадил. Внушителното присъствие на българите под стените на града се оказало достатъчно. С помощта на верни привърженици сваленият император влязъл без бой в столицата и си възвърнал императорската корона. В знак на благодарност той отстъпил на България областта Загоре в Източна Тракия (между днешните градове Сливен, Ямбол и Айтос). Първата териториална придобивка, която хан Тервел получил на юг от Стара пладнина, била от изключително важно стопанско значение, тъй като откривала възможност на българите към излаз на черноморските пристанища. Областта заемала и важно стратегическо местоположение. През нея минавали най-късите и удобни пътища, свързващи Константинопол и Плиска. Отстъпвайки тази територия, Византия губела в значителна степен възможността да организира бързи и внезапни походи към сърцето на българската държава. Император Юстиниан II почел българския хан и с високата византийска титла „кесар", която по това време била втора по значение след императорската. Този акт бил според обичайната практика на византийската дипломация да раз-дава почетни титли на чужди владетели, за да ги спечели за съюзници. В конкретния случай на българския хан се признавало законното право да владее получената територия. Три години след тези събития Юстиниан II на-рушил приятелството си с българите и внезапно нахлул в Тракия. Някъде около Анхиало войската му била пресрещната от хан Тервел и напълно разбита. Юстиниан II се завърнал без-славно в Константинопол. През 711 г., забра-вил за коварството на императора, хан Тервел отново му изпратил на помощ 3-хилядна войска, но този път Юстиниан II не успял да над-вие противниците си и заплатил с главата си. През 716 г. българо-византийските отношения били уредени с нов мирен договор, който включил в себе си четири клаузи. На първо място била определена границата между България и Византия, като така териториалните придобивки на българите в Тракия били утвърдени. Освен това Византия се задължила и занапред да плаща ежегоден данък, който се състоял в скъпи дрехи и червени кожи на стойност 30 литри злато. Император Теодосий III, воден от горчивия опит при управлението на Юстиниан II, успял да издейства и една клауза, според която двете страни трябвало взаимно да си предават политическите бегълци. Договорът уреждал и търговските взаимоотношения между двете страни. Постановявало се, че българските и византийските търговци може-ли да търгуват в съответните държави само след като на границата платят необходимите такси и мита.

УЧАСТИЕ НА БЪДГАРИТЕ В АРАБСКО-ВИЗАНТИЙСКИЯ
КОНФДИКТОТ717-718Г.
През 717 г., осланяйки се на договора с България, империята се обърнала за помощ към хан Тервел. По това време Константинопол преживявал критични моменти. Градът бил здраво обсаден по море и суша от арабите, които вече предвкусвали огромната плячка, която ги очаква. Император Лъв III постигнал споразумение с българския хан, който обещал да се притече на помощ, като нападне арабите в гръб. Това решение на хан Тервел показва, че той не гледал на Византия като на свой изконен враг, а отношенията му към нея били преди всичко продиктувани от прагматична преценка на съществуващите обстоятелства. Ханът разумно преценил, че в момента арабите представляват по-голяма потенциална заплаха за неговата страна.
Стълкновението между българи и араби пред стените на Константинопол е намерило отражение в значителен брой византийски, западни и източни извори. Макар и да се различават в детайли, всички са единодушни, че през 718 г. арабите претърпели нечувано дотогава поражение от българите. Според летописеца Теофан в конфликта загинали 22 000 араби, а Зигеберт говори за 30 000 жертви. Константинопол бил спасен, а името на България се разнесло по всички краища на тогавашния свят. Основателно се приема, че победата на хан Тервел, както по-късно и победата на франкския крал Карл Мартел над арабите при Поатие (дн. Франция) са двете събития, които не позволили на арабите да проникнат дълбоко във вътрешността на Европа.

ВЪТРЕШНОПОЛИТИЧЕСКАТА КРИЗА ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА VIII В. И НЕЙНОТО ПРЕОДОЛЯВАНЕ
До средата на VIII в. българската държава укрепнала значително. В историческите извори не се срещат данни за конфликти между България и Византия, което показва, че мирът между тях се е запазил. През 738 г. на престола се възкачил хан Север, който бил последният български владетел от рода на хан Аспарух -Дуло. Хан Севар бил сменен през 753 г. от хан Винех, който принадлежал към рода Укил. Отстраняването на рода Дуло от управлението било началото на сериозни политически сътресения в българската държава, които се изрази-ли преди всичко в борбата за власт между от-делни прабългарски родове. За задълбочаване на кризата съдействало и влошаването на отношенията с Византия. През 755 г. император Константин V Копроним започнал да укрепва някои от селищата в Тракия, разположени в съседство с България. Това предизвикало не-доволство у българите, които поискали данък за тези крепости. Императорът отказал, с кое-то поставил началото на продължителни българо - византийски войни. В периода между 755 - 775 г. Константин V организирал поредица от походи срещу България с цел да я унищожи. Въпреки че повечето от походите завършили злощастно за императора, той дълго време не губел надежда, че ще възвърне господството си над балканските земи. Кураж за това му да-вали и събитията в България. За кратко време на ханския престол се изредили няколко хана, които трудно удържали византийския натиск. Кризата, започнала при Винех, се задълбочила при неговите последователи Телец, Сабин, Умор, Токту и Паган. В домогванията си за престола едни от тях се осланяли на Византия, а други били за решителни действия срещу нея. Не без значение за нестабилността на хан-ската власт били и някои противоречия между славяни и прабългари, подклаждани от Византия.
Едва при хан Телериг (768 - 777) вътрешното положение започнало да се стабилизира. За разлика от своите предшественици, той проявил не само качества на военачалник, но и дипломатическа хитрост. Като се справил с византийските привърженици в България, хан Телериг разбил окончателно надеждите на Константин V да разгроми българската държава. Процесът на вътрешна стабилизация продължил и при хан Кардам (777 - 803). След успешна война, през 792 г. бил сключен мирен договор, според който Византия възобновила плащането на ежегоден данък.
Събитията от втората половина на VIII в. по-казали, че независимо от сериозните вътрешни сътресения и външен натиск българското общество притежавало достатъчно сили и възможности да преодолее кризата и утвърди не-зависимото положение на страната. Това несъмнено било важна предпоставка за нейното по-нататъшно стабилно развитие през IX в.

ФОРМИРАНЕ И РАЗВИТИЕ НА СТАРОБЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА (VII - Х ВЕК).
ЕЗИЧЕСКИ ЕТАП В РАЗВИТИЕТО НА СТАРОБЪДГАРСКАТА КУЛТУРА

Езическият етап от изграждането на старобългарската култура обхваща времето от създава-нето на българската държава до средата на IX в. Той се характеризира със силата на езическата традиция, с все още неизживените различия между прабългари и славяни, с липсата на собствена писменост. През този етап можем да говорим за съществуването на две от-делни култури - прабългарска и славянска, намиращи се в процес на взаимно проникване и влияние. В този процес свое място има и културното наследство от тракийската и римови-зантийската епоха.
СТОЛИЦАТА ПЛИСКА
От езическия етап до наши дни са достигнали предимно паметници на материалната култура. Като главен културен център на младата българска държава постепенно се оформя сто-лицата Плиска. Археологическите разкопки показват, че първите жилища и отбранителни съоръжения в града възникват не по-късно от началото на VIII в. Първоначално дворцовият център се състоял от дървени постройки, а обширното пространство на града било оградено от землен ров и вал, подсилен с дървена ограда. В края на VIII и началото на IX в. в Плиска постепенно се налага монументалното каменно строителство. Все по-ясно се оформят двете части на града - „вътрешен" и „външен". Вътрешният град, в който се намирали резиденцията на хана и други важни стопански и култови постройки, бил ограден от внушителна каменна стена, изградена от големи дялани каменни блокове. Тя била подсилена от кръгли и петоъгълни бойни кули. Във вътрешния град първо-начално се издигал т. нар. Крумов дворец, кой-то просъществувал до нашествието на император Никифор I Геник. След опожаряването на града върху руините на двореца хан Омуртаг построил друг, но с по-малки размери. Негова-та основна част представлява Тронната зала, дълга 52 м и широка 35 м. В непосредствена близост до нея се издигал и т. нар. Малък дворец, който служел за жилище на българските ханове.
Доказателство за строителните умения на старобългарските архитекти представлява сложната отоплителна система, открита под пода на Малкия дворец, а също и изградените тайни подземни проходи, които в случай на опасност отвеждали владетеля извън крепостната стена на вътрешния град.
КАМЕННА ЛЕТОПИС
Съществено място в духовната култура на езическа България заемат каменните надписи. Традицията да се изсичат била донесена и утвърдена по нашите земи от прабългарите. Едни от тези надписи свидетелстват за значителната строителна дейност по българските земи през първата половина на Х в., други ознаменуват важни битки и политически събития. Открити са също надписи, които били поставяни над гроба на приближени хора на хана. Утвърдена била и практиката клаузите на сключваните договори с Византия да бъдат съхранявани върху камък. Повечето надписи са на гръцки език, който бил официалният в ханската канцелария, но са запазени и фрагменти от надписи на прабългарски език с гръцки букви.
По-известни надписи от първата половина на IX в. са Хамбарлийският надпис на хан Крум, който разказва за войните на българите в Тракия, Чаталарският надпис на хан Омуртаг, ознаменуващ строителството на укрепен аул на р. Тича, Търновският надпис на същия владетел, съобщаващ за изграждането на дворец на р. Дунав, Маламировата летопис, надписът на хан Пресиан от гр. Филипи и др. Предполага се, че върху камък е бил първоначално изсечен и най-старият летописен пра-български паметник - т. нар. ^Именник на българските ханове". До наши дни той е достигнал в три късни руски преписа и вероятно не в цялостния си вид. Именникът представлява списък на прабългарските ханове, в който първите две лица Авитохол и Ирник имат легендарен характер. Последният споменат хан е Умор (766), управлявал само 40 дни. Именни-кът представлява изключително ценен паметник на домашната летописна традиция, който е несъмнено свидетелство за формиращото се историческо съзнание у средновековния българин и желанието му да потърси своето място в хода на световната история.
МАДАРСКИЯТ КОННИК
Едно от най-впечатляващите произведения на старобългарското изкуство през езическия период, което няма аналог в ранносредновековна Европа, е скалният релеф край с. Мадара. Той е изсечен на 23 м височина и представлява конник, зад който тича куче. Под конника е изобразен лъв, промушен с копие. Непосредствено до релефа са разчетени и три надписа от времето на българските ханове Тервел, Кормесий и Омуртаг, които се отнасят до събития от българо-византийските отношения. Мястото, където е изсечен релефът, не е избрано случайно. Край с. Мадара се намирало най-значителното култово средище на прабългарите, за което свидетелстват останките на откритите езически капища. Най-ранният надпис от времето на хан Тервел дава основание да се заключи, че именно по негово време е бил изсечен Мадарският конник.
ХРИСТИЯНИЗАЦИЯ НА БЪЛГАРИЯ - НОВ ЕТАП В РАЗВИТИЕТО НА СТАРОБЬЛГАРСКАТА КУЛТУРА
Покръстването поставило началото на нов етап във формирането на старобългарската култура. Християнската религия спомогнала за преодоляване на различията между прабългари и славяни в областта на материалното и духовното творчество. Новата религия била неизчерпаем източник на непознати дотогава теми, идеи и сюжети, които допринасяли за оформяне облика на старобългарската култура като християнска култура. Същевременно благодарение на славянската писменост и победа-та на славянския елемент старобългарската култура се превърнала в неразделна част от културата на средновековния славянски свят. Върху нейното развитие значително въздействие оказала и съседна Византия. Византийско-то влияние се проявило в различни области на духовния живот на българското общество -философско-религиозни схващания, правни норми, литература, живопис и др.

www.kabinata.com - Онлайн курсове

 

 
други курсове:  

Как да се подготвим за кандидат-студентски изпит по английски език

Как да се подготвим за кандидат-студентски изпит по математика