ПРИЧИНИ ЗА КРЪСТОНОСНИТЕ ПОХОДИ Магистър, Красимира Вачева krasi_va4eto@abv.bg (Abstract)           This article traces the causes which gave rise to the crusading movement in the Middle Ages. It influenced the development of many European nationalities and left a deep imprint on the present. Emphasis will be placed on the religious-psychological, socio-economic and political conditions which were essential for the formation of theCrusader idea. Such analysis is more than needed to elucidate the factors which prompted the different social strata of Western society to abandon home and family in order to undertake a long and dangerous trip to Jerusalem. Misuse of the term'Crusade' requires overhaul of the prerequisites of the event. Crusades, pilgrimage, papacy, knight, muslims Епохата на Кръстоносните походи е вълнуващ период от средновековната история, който непосредствено след своето начало задържа историческия интерес на изследователите включително и в настоящето. Това се дължи на тяхното постоянство, участието на различни етнически групи в тях и продължителността им, която изследователите определят по различен начин. Вж. Riley-Smith, J. The Crusading Movement and Historians. – In: The Oxford History of The Crusades. Ed. by J. Riley-Smith. Oxford University Press, 1999, pp.1-14. Според някои изследователи това движение, чиято първоначална цел е освобождаването на Светите земи от мюсюлманите, продължава близо седем века. Райли-Смит, Дж. Изучение крестовых походов. – В: История крестовых походов. Под ред. Дж. Райли-Смита. М., 1998. 495 c., с.47-64. - http://krotov.info/history/12/misho/reyli_04.htm. Без съмнение този продължителен период води до неминуеми последици в настоящето. Днес много често средновековните битки, поведени под знака на кръста се съпоставят с настоящи събития, с цел задоволяване на нечии интереси и прикриване на радикални идеологии, които противоречат на приоритетите на съвременността, базирани на толерантност и взаимопомощ. Сблъсъкът между християнство и ислям, продължил седем столетия, намира своето място и последователи и в настоящето. Отделни радикални групировки използват термина кръстоносен поход за да оправдаят своите терористични действия и пропаганда. Те твърдят, че исляма е „осквернен” от контакта си с модерната цивилизация и трябва да се „очисти”, като се следва буквата на Корана. Трябва да се признае, че засилващият се секуларизъм и аморализъм в западните общества допринася косвено за засилването на такива фундаменталистки настроения в мюсюлманството. Това води до преразглеждане на историческите събития и налага опознаване на средновековният манталитет, неимоверно чужд на нашия собствен. За постигането на тази цел обаче, имат думата единствено историците. След призива на папа Урбан II в Клермон през 1091 г. западноевропейското общество, без оглед на произход и социално положение, се впуща в необичайно и рисковано пътешествие на Изток, за да възвърне християнския контрол над Светата Земя и да окаже помощ на братята източни християни в борбата им с мюсюлманските нашественици. Въпреки, че общата цел на кампанията е освобождаването на Йерусалим мотивацията е „толкова разнородна, колкото различните социални прослойки, които са взели участие.” Kostic, C. The Social Structure of the First Crusade. Brill Leiden, and Boston, 2008, p. 324. Непосредствено възниква въпросът какво мотивира толкова различни по социален състав хора, да се обединят под една обща цел, да изоставят домовете и семействата си и да тръгнат към непознати и труднодостъпни за тях земи? Историците дават разнопосочни отговори на този въпрос. Широкоразпространени възгледи за движението като военно-колонизационни мероприятия, апокалиптични или разрушителни войни не се съгласуват със приоритетите на настоящето, които се базират на културни и толерантни взаимоотношения. Текущите интерпретации върху кръстоносните битки, напълно оправдани за времето си, днес остават негодни и често водят до заблуди. Взаимодействието между участниците в кръстоносното движение поражда редица културни контакти, които отразяват съвременната действителност и изискват нова интерпретация, различна от вече съществуващите. В своята Кратка история на кръстоносните походи (1987 г.) Джонатан Райли Смит правилно отбелязва: „Историята е съгласуване на миналото с настоящето, в противен случай би била неразбираема за тези, които са я написали. И тъй като настоящето е винаги в състояние на поток следва, че тълкувания и решения се променят с течение на времето”. Riley-Smith, J. The Crusades: A Short History. London: Athlone Press, 1987, p. 256. За християнската Църква кръстоносните походи са трагичен епизод от нейната история, по време на който западни и източни християни се изправят едни срещу други в преследване на различни цели и интереси. Кръстоносците не осъзнават значението на думите на Спасителя: „Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят”(Йоан 4:23). Войната трайно се интегрира в живота на средновековния християнин, измества първоначалните християнски стереотипи и поставя нови приоритети пред обществеността, които се превръщат в начин на съществуване, различен и далечен от този в настоящето. В съзнанието на източните християни трайно се установява споменът за четвъртия кръстоносен поход, по време на който западноевропейците извършват хиляди издевателства над братята си по вяра и унищожават множество християнски светини, за да удовлетворят нечия страст или да се подчинят на своя господар. Въпреки това, историята разказва как много често в необичайни и рисковани ситуации източни и западни християни се подкрепят в името на общата вяра и в общите политически, икономически и културни интереси и това взаимодействие отразява днешната действителност. Настоящата разработка е скромен опит на базата на авторитетни източници върху кръстоносната проблематика, да се разяснят причините породили кръстоносното движение, което по своята същност е просто „елемент от човешката история.” Гагова, К. Кръстоносните походи. С., 1998, с. 14. Въпреки, че през Средновековието те често се преплитат предвид тогавашните обстоятелства, устройство и мислене, тяхното разграничаване ще допринесе за по-адекватното разбиране на този средновековен „феномен”. Ришар, Ж. История на кръстоносните походи. С., 2005, с. 5. Така причините могат да се разделят на религиозно-психологически, социално-икономически и политически. Като се има предвид, че движението се осъществява от Запад към Изток, акцентът ще бъде поставен върху състоянието на западноевропейското общество в навечерието на кръстоносните битки. Наименованието „свещени войни за справедлива кауза” предопределя първостепенното значение на религиозните мотиви. Те трябва да се търсят в психологията на християнинът през Средновевековието в навечерието на новото хилядолетие. В своята хроника монахът Раул Глабер, живял през този период, увлекателно разказва за промяната на западноевропейското общество по онова време: „И тъй малко преди навършването на хилядолетието, в навечерието на третата година стана така, че в цял свят, а най-вече в Италия и в Галия, бяха обновени църковните сгради, макар че повечето изглеждаха съвсем прилично и не се нуждаеха от това. Но между християнските общини се разгоря скъперничество и всяка искаше да има по-хубава църква от другата. Сякаш светът сам се отърсваше от вехтите си дрипи, захвърляше ги и тук-там намяташе чиста бяла одежда от църкви”. Глабер, Р. Хроника на хилядната година. Б., 1993, с. 75-76. Засилената религиозност на Запад в предкръстоносната епоха предопределя появата на битките под знака на християнския кръст. Докато през този период източните християни са в непрекъсната борба с чужди нашественици, Западът изживява своето духовно израстване, чийто израз е практиката на поклонничеството, което ...”идейно и практически подготвило кръстоносните походи… Заборов, М. Крестоносцы на Востоке. Гл.1.2. Клюни и рыцарская агрессия, М., 1980. - http://militera.lib.ru/h/zaborov/index.html; Срв. Добиаш-Рождественская, А. Эпоха крестовых походов. Запад в крестоносном движении, М., 2003, с. 2. - http://mirknig.com/knigi/military_history/1181240193-yepoxa-krestovyx-poxodov-zapad-v-krestonosnom.html. След IV век Светите земи започват свободно да се посещават от западни поклонници. Първоначално обстановката на Изток благоприятствува за това. През VI век Иерусалим е завладян от персите, но не за дълго. Византийският император Ираклий успява да отвоюва града и да възвърне отнетата светиня - Животворящия кръст, събитие, което се чества от Църквата и до днес. С възникването на исляма през VII век опастностите за поклонниците се увеличават, но движението не преустановява своя ход. Йерусалим е завладян от нови завоеватели за дълъг период от време и това обстоятелство предопределя бъдещите кръстоносните кампании. През VII век учението на ирландската църква за покаянието допълнително способства за разпространението на поклонничеството и върху земите на континента и увеличава броят на поклонниците поели към Изток. На събора в Шалон (813 г.) то се превръща в средство за измиване на греха, а през XI в. папството заменя епитимията с прогонване от отечеството. Идеята произтича от старозаветната притча за прогонването на Каин по повод неговото братоубийство. Римската църква налага поклонничеството като форма на наказание за нарушаване на Божия мир, който се явява последица от вътрешните междуособици през този период. Богданов,С., Иванов, И. Зараждане на идеята за кръстоносните походи на Изток. ВИС, 1997 г, кн 1, с. 11. Покаятелната практика става особено привлекателна тъй като замества по-ранни телесни наказания, наложени от Западната църква и наказанията в чистилището. Ришар, Ж. Цит., съч., с. 35. Привързаността на западните християни към Светата Земя чрез поклонничеството засилва вниманието им към събитията на Изток и разпалва религиозната им страст, която впоследствие се проявява по време на кръстоносното движение. Бул, М. Истоки. - В: История крестовы х походов. Под ред. Дж. Райли-Смита. М., 1998, с. 94. - http://krotov.info/history/12/misho/reyli_03.htm.; Богданов, С., Иванов, И. Цит. съч., с. 12...) По време на поклонническите пътешествия западните християни опознават източните си сьседи. За пьрви пьт се оформят новите международни отношения. Васильев, А. Первый крестовый поход и Византия. По материалам книги А.А. Васильева "История Византийской империи". - http://www.byzantium.ru/historys.php?id=90. Йерусалимските патриарси неведнъж се обръщат за помощ към Запада за поправянето на църкви и поддържане на християнската община. Монасите, изпращани за тази цел, са приемани с почит на Запад и молбите им са удовлетворявани. Ришар, Ж. Цит. Сьч., Пак там. „Тези чести пътешествия установили братски отношения между източните и европейските християни.” Мишо, Г. История крестовых походов. Гл. I - От странствий на поклонение Святому Гробу до Клермонского собора (IV в. - 1095 г.). М., 2001. - http://krotov.info/history/12/misho/01.html#01. Безспорно, двете големи събития, които дълбоко разстърсват целия християнския свят и подбуждат ненавистта на западните християни към новите завоеватели са разрушаването на храма при Божи Гроб през 1009 г. от безкрупулният ал-Хаким и повторното завладяване на Йерусалим от селджуците през 1078 г. Вж. Васильев, А., Там же. Според свидетелството на Раул Глабер главни виновници за разрушаването на храма са евреите, които подкупват „един бродяга”, по който тайно изпращат послание до „вавилонския княз”. В него те подбуждат ал-Хаким да заповяда разрушаването на храма, което според тях ще спре християните, които „в най-скоро време ще превземат царството му и ще го лишат от всякакво достойнство”. Глабер, Р., Цит. съч., с. 86-87. Тази ненавист към евреите намира отзвук и по време на т. нар. „поход на бедняците”, когато хиляди евреи са убити или насила покръстени. Ришар, Ж., Цит. съч., с. 52. След тридесет и седем години храмът при Божи Гроб отново е издигнат с помощта на византийския император. Мишо, Г. О состоянии Палестины перед началов крестовых походов и ей первые пилигримы . XI в. Указ. соч., с. 47. През XI в. селджуците печелят битката при арменския град Манцикерт (1071 г.), основават Румски султанат в Мала Азия, успешно превземат редица важни центрове на Византийската империя и повторно завладяват Йерусалим през 1078 г. „ На мнозина, накрая станало ясно, че в случай на гибелта на Византия под натиска на турците целият християнски Запад ще бъде изложен на страшна опастност.” Тези събития, подтикват византийският император да потърси помощ от Запада, и в частност от папата, който през XI в. е най-влиятелната фигура на Запад. Той разбира се има предвид, според вече установената практика, известен брой наемни войски, не огромна и неконтролируема армия и това обстоятелство впоследствие ще породи известните недоразумения между кръстоносци и византийци. Васильев, А.Там же; Срв. Успенкий, Ф. История на кръстоносните походи, С., 2007, с. 12. За папството не е трудно да заеме влиятелна позиция сред обществото, като се имат предвид умонастроенията, съпътстващи Запада през този период. Западното общество изживява своето духовно обновяване, чиито прояви са строежът и възстановяването на храмове в различни части на Западна Европа. За да не се прекъсва връзката със Светата земя в Испания и Франция се построяват храмове по подобие на храма при Божи Гроб в Йерусалим. Места като Рим, Сантяго Компостела и Монте Гаргано придобиват особена значимост и започват да се удостояват с честа посещаемост. Почитта към светиите и свързаните с тях реликви намира отражение в множеството гробници, пръснати по различни части на Западна Европа. Вж. Runciman, S. The Pilgrims of Christ – Ch. III in A History of The Crusades, Vol. I – The First Crusade and the foundation of the Kingdom of Jerusalem, Cambridge University Press, 1951, p. 45; Гагова, К. Кръстоносните походи, Цит. съч., с. 24. Засилените очаквания за Второто Пришествие внасят допълнителен мотив за извършване на благочестиви действия. Вж. Иванов, И. Магията на кръглото число: християнска Европа в очакване на хилядната година, LiterNet, 08. 10. 2003. -  http://liternet.bg/publish8/ivelin_ivanov/1000.htm; Доманин, А. Крестовые походы. Под сенью креста. Глава 1. Западная Европа на рубеже тысячелетий. - http://book-online.com.ua/read.php?book=840&page=1#s1_n2. Те съвпадат с различните природни бедствия, сполетяли Западна Европа през този период, които хората тълкуват като предзнаменования за извършени грехове. Маккей, Ч. Невероятните заблуди и безумства на човечеството, кн. 1., С., 2008, с. 17. След отминаването на хилядната година и неосъществените очаквания, много бъдещи кръстоносци вярват, че именно пътуването до Йерусалим ще ги направи сведетели на Второто Пришествие на Христос. Ришар, Ж. Цит. съч., с. 39. При такава обстановка и с помощта на клюнийското движение, Западната църква успява да прокара своите реформаторски възгледи за чистота в църковните среди и отделяне от светската власт. Вътрешните междуособици сред феодалните кланове и липсата на централизирана власт допълнително способстват за издигането й в обществото. Насилието, характерно за западноевропейското общество в средновековния период умело се съчетава с религиозността, и Църквата е единственият фактор за неговото ограничаване. „Заменяйки властта, която не съществувала, тя (б. м. Западната църква) непрекъснато работела над обуздаването на насилствените инстинкти на благородническата класа, за която войната била развлечение и бич”. Добиаш-Рождественкая. Указ. соч., с. 21. И за хората от XI век изглежда напълно нормално Църквата да се нагърби с установяването на този ред, изискван от Господ, за да се възцари Неговата власт на земята. Това призвание на Църквата предопределя призива на Урбан II”. Ришар, Ж. Цит. съч., с. 21. В опитите си да ограничи насилието и вътрешните борби, римската църква налага Божи Мир (покровителство над беззащитни хора) и Божие примирие (забрана за военни действия в определени дни от седмицата), като наказва нарушителите с поклонничество към Светата земя. Эпоха крестовых походов. Гл. 1. Феодальный порядок - от его возникновения до концаXIIIв. - Обычаи и управление. Под ред. Э. Лависса и А. Рамбо. – Смоленск, 2010. - http://www.mirknig.com/knigi/history/1181426130-epoha-krestovyh-pohodov.html; Ришар, Ж., Цит. съч., с. 28. Първото постановление, задължаващо да се уважава Божият мир, е внесено от синода в Шару през 989 г. Вж Ле Гофф, Ж., Указ. соч., с. 219; Срв. Гагова, К. Средновековна Европа X – XIII в., С., 2007, с. 13. Тези мерки не успяват да спрат войнствено-настроените феодали, но предопределят нейната роля на ръководещ орган, способен да контролира бъдещите войни. Западната църква въвежда една нова във военните среди, тенденция, за защита на бедните, духовниците и слабите. Тази нова концепция видоизменя залегналата дотогава представа за войника (miles), като го превръща в защитник и покровител на Църквата (miles Cristi), определения, характерни за бъдещият кръстоносец. Гагова, К. Средновековна Европа X-XIII в., Цит. съч., Пак там. По този начин тя насочва вътрешната опастност навън и придава на войната религиозен оттенък. В период на вътрешни размирици и външни врагове за Западната църква не е трудно да представи и теологична мотивация за войната, изхождайки от концепцията на Блажени Августин, която през XII в. е допълнена и разширена от духовниците пропагандатори. Тази мотивация преминава и през преодоляване на фактори като това дали една война, макар и срещу друговерци, е легитимна предвид наличието на Божия заповед, забраняваща умъртвяването на човешко същество. И Византийската, и Латинската църква твърдят, че убийството и на който и да е и човек е осъдителен акт. „Всеки, който убие езичник или евреин, ще трябва да се подложи на четиридесетдневно покаяние, защото онзи, когото е убил, е Божие създание и би могъл да постигне спасение на душата” се казва в края на XII в. в „Пенитенциария” на Ален дьо Лил, но тази позиция на църквата не може да отмени необходимостта от война в очите на държавата. Така се стига до компромисната концепция за „справедлива война”, която по формулировката на свети Августин, представлява онази война до която вдадетелят-суверен има право да прибегне в защита на християнството и „отечеството на християните” срещу агресор. „Свещената война” обаче не бива да има за задача или резултат насилственото принуждаване за приемане на християнската вяра – принцип, по който всички теолози и духовници са единодушни. Според Жан Ришар „в по-голямата си част кръстоносците спазват това предписание”. Ришар, Ж., Цит. съч., с.12. В навечерието на кръстоносната епоха римският първосвещеник е едновременно могъщ земевладелец и служител на Бога, което му дава право успешно да ръководи духовните и да се намесва в светските дела. Той изгражда този противоречив образ постепенно в течение на няколко столетия предвид външни и вътрешни политически и икономически обстоятелства, от които не на последно място стоят лични интереси. Вж. Заборов, М. Византийская политика папства и начало крестовых походов. В: Средние Века, Вип. XIV, М., 1959 г., с. 27–49. Срв. Он же. Папство и крестовые походы. М., 1960. Руските историци пряко свързват плановете на папството за кръстоносен поход във връзка с неговата византийска политика. Успенский, Ф. Цит. съч., с. 9. Притиснатите от външни врагове византийските императори не веднъж се обръщат към папите за помощ, какъвто е и случаят с молбата на Алексий Комнин към папа Урбан II - водещата причина за обявяването на Първият кръстоносен поход. Молба за помощ срещу селджуците и узо-печенезите отправя още император Михаил VII Дука Парапинак към папа Григорий VII с обещание за съединяване на Църката след разделението в 1054 г. В едно от писмата си към император Хенри IV Григорий VII разкрива явната причина за загрижеността си към източните християни: „В този случай, аз съм особено насърчен и от факта, че Константинополската църква, която не е съгласна с нас по въпроса за Светия Дух, се стреми към съгласие с апостолския престол”. В друго свое послание във връзка със земите, завзети от испанските маври, Григорий VII откровено заявява, че е склонен да остави тези земи в ръцете на мюсюлманите, вместо да попаднат в ръцете на „непокорните синове на Църквата”. Васильев, А. Первый крестовый поход и Византия. Указ. соч. Според руският историк Заборов, известен учен в крьстоносната област, плановете на Римската курия не са само обединяване на Източната и Западната църква, но имат и материална основа. Той твьрди, че Папа Григорий VII който пръв чертае планове за кръстоносен поход на Изток включва в своята теократична програма покоряване и подчиняване на Източната църква с цел разширяване на владенията на Западната църква и заграбване на богатствата на Изток. Според него мотивите на Урбан II за реализиране на кръстоносен поход на Изток са идентични с тези на на неговият предшественик Григорий VII, а именно завоевателни с цел разширяване на папската държава и заграбване богатствата на източните страни. По този пункт Заборов открива единствено количествена разлика в претенциите на двамата понтифи: „Григорий VII ‘ограничавал’ своите апетити със подчиняване на гръко-православната Църква (на първо място Византия, а след това и Русия). Урбан II усвоил теократичните претенции на автора на ‘папския диктат’, устремил своя алчен взор още по-далеч, на Изток: не само Византия, но и цялото Източно средиземноморие трябвало в съгласие с неговите планове да станат обект на експлоатация, като попаднат под нейното идеологическо влияние със всички произтичащи от това последствия – практическо-организационни (подчинение на християнската Църква от римокатолическата йерархия) и фискални (въвежане на десятък) и т. н.” Заборов, М. Византийская политика папства и начало крестовых походов. Указ. соч., с. 37. Григорий обаче не успява да осъществи плановете си, зает със спорове с германския император относно инвеститурата. Въпреки това той успешно прокарва своите възгледи за световна монархия и издига авторитета на папството в духовните и в светските среди. По този начин той подготвя пътя на Урбан II, също толкова убеден клюниец, при който става възможно осъществяването на кръстоносното движение. Паралелно с религиозно-психологическите причини, които имат първостепенно значение за появата на кръстоносните походи, съществена роля е отредена и на социално-икономическите предпоставки. Заборов, М. Крестовые походы. М., 1956, с. 7-8. Общите интереси между църковните и светските феодални собственици, тясната взаимовръзка между сеньор и васал и насилието, породено от външни и вътрешни междуособици предопределят масовостта на кръстоносното движение. През XI в. преобладаващото натурално стопанство все по-често започва да отстъпва място на паричното обръщение. Появата на градовете и разрастването на търговията увеличават изискванията на феодалните собственици към бедното християнско население. Неограничената власт, с която разполагал господарят поставя бедния селянин в изключително тежка ситуация. Заборов, М. Крестоносцы на Востоке. Гл. 1.1. Смутные времена, Указ. соч. Продължителните природни бедствия допълнително способстват за неговото безисходно положение. Последици от бедствията са гладът и болестите, които засягат Германия, Франция, Бургундия, Италия. Там же. Според френския историк и икономист Даре дьо ла Шаван в периода 970-1040 има не по-малко от 48 гладни години. Богданов, С., Иванов, И. Цит. съч. с. 8. Годините, непосредствено преди първия кръстоносен поход, са отбелязани в средновековните хроники като „седемте гладни години”. Вж. Заборов, М. Крестоносцы на Востоке. Там же. Недоволството от управляващото феодално съсловие и последвалите продължителни природни бедствия подтикват бедните слоеве на обществото към масови радикални действия. В различни части на Западна Европа избухват бунтове, които прерастват в мащабни въстания (В херцогство Нормандия - 997 г., Британия - 1024 г., Фландрия - 1035 г.). Ираз на народното недоволство е масовото бягство на селяните от господаря, чийто израз е т. нар. „поход на бедняците”(1096 г.), който въпреки големите очаквания на участниците завършва трагично за тях. Белявский, А. и др. Всемирная История, Т. 3, Ч. 2. Глава X. Франция, Германия и Италия в период раннего феодализма (IX—XI вв.). - http://krotov.info/history/00/eger/vsem_042.htm. Поставен в такива неимоверно тежки условия на живот, подплатени с подклаждане на духовните страсти от страна на Западната църква, не е трудно да се разгадаят мотивите на бедния християнин относно кръстоносен поход на Изток. Тези факти обясняват и масовостта на движението, последвало след проповедта на Петър Пустинник, водачът на бедните християнски маси. През X в външните нашествия на нормани, унгарци и араби приключват и западноевропейците имат възможността спокойно да обработват земите си. Феодалният строй допълнително подпомага този процес. Вж. Сказкин, С. История Средних веков. Т. 1 – Основные черты феодального строя Западной Европы к концу XI в. - http://mirknig.com/knigi/guman_nauki/1181428815-istoriya-srednih-vekov-v-2-h-tomah.html; Вж. също Элиас, Н. О процессе цивилизации: Социогенетические и психогенетические исследования – Т. 2, гл. 3.3. - Рост населения после великого переселения народов, с. 11-16. - http://krotov.info/library/26_ae/li/as_15.htm. Като последица от това броят на населението на Западна Европа значително нараства. Според историците този прираст на населението е последица от затоплянето на климата и прогреса в икономиката. Богданов, С., Иванов, И. Цит. съч., с. 1. За Дж. К. Ръсел броят му от 14, 7 млн. души ок. 600 г. достига до 22, 6 млн. към 950 г. Ле Гофф, Ж. Указ. соч., с. 186. В предкръстоносната епоха феодалният собственик, независимо от това дали светски вледетел или духовник, макар и фиктивно подчинен на върховния сюзерен краля, притежава огромна съдебна, административна и военна власт. Сказкин. Указ. соч. Гл. 6. Западная Европа в IX – XI вв. Тази власт се определя от притежаваното количество земя, основна съставна единица на феодалното общество. С увеличаването на земята автоматично се увеличават властта, престижа и влиянието. Колкото повече земи притежава един рицар, толкова повече войници може да наеме. Следователно той увеличава и военното си могъщество. Painter, S. Western Europe on the Eve of the Crusades. In: A History of The Crusades. Vol. I. Еd. Setton, K., Wisconsin, 1969, p. 13 Тази алчност за земи, власт и престиж предопределя участието на богатите светски и духовни феодални собственици в кръстоносните походи. Символ на могъществото на феодалните собственици са непристъпните им замъци, които след X в. са многобройни. Бул. М. Истоки. В: История крестовых походов. Под ред. На Дж. Райли-Смита, с. 91. Първоначално те са предназначени за защита на собствениците им от външни врагове, каквито са нашествията на нормани, унгарци и араби, но впоследствие се превръщат в крепости за защита на господарите от собствените им съседи. Сказкин, С. Указ. соч., Там же. Междуособните войни, които аристократичните кланове водят помежду си изискват набирането на войници (васали). Между сеньора и васала се оформят тесни контакти, които изиграват важна роля в последвалото кръстоносно движение. Ришар, Ж. История на кръстоносните походи. Цит. съч., с. 16. Тези контакти се основават на разнообразните задължения, с които васалът е обвързан към господаря си. Освен чисто-военните си ангажименти, той има и материални отговорности. Когато господарят му попаднел в плен, от васалът се изисква да плати откупа, да подпомогне финансово големият му син при първото му посвещаване в рицарство или голямата му дъщеря, когато се омъжва. Painter, S. Western Europe on the Eve of the Crusades. Ibidem; Белявский, А. и др. Всемирная история, Т. 3, ч. 2. Гл. X. Франция, Германия и Италия в период раннего феодализма (IX—XI вв.). Там же. „Тази форма на доход вероятно изиграва голяма роля във финансирането на кръстоносните походи”. Painter, S. Ibidem. Въпреки, че в замяна на своята служба, васалът се награждавал от господаря с поземлено владение, броят на обезземлените рицари неимоверно расте. За това допринася правото на майората, който предоставя наследствената земя на най-големият син в семейството, докато останалите синове се задоволяват само с движимо имущество. Вж. Заборов, М. Крестоносцы на Востоке; Гагова, К. Средновек. Европа, с. 11. Тяхна непосредствена цел става придобиването на земя, която е жизненоважен фактор през Средновековието. Неспособни да осигурят сами съществуването си, синовете без недвижимо имущество се прикрепят към богатите феодални собственици, като се обвързват със военна служба с надеждата да получат парче земя. Други от тях, чиито бащи много често са основатели на клюнийски манастири и им правят големи дарения, целят да се доберат до ръководни длъжности в манастира, за да не се разпилее родовото им наследство. Painter, S. Op. cit., p. 16-17. Въпреки тези възможности шансовете за по-младите синове са ограничени. Последвалите вътрешни размирици между феодалните кланове, както и народните бунтове, породени от недоволството на бедното християнско население извикват необходимостта от навременно решение, което да удовлетвори интересите на знатните светски и духовни сеньори. Увеличаването на потребностите за земя, власт и богатство, изискват промяна на посоката на разрастналото се рицарско съсловие, а тази промяна става възможна благодарение на духовният стимул, който дава Църквата. „Борбата за нови земи получава не само оправдание, но и универсален смисъл. Тази борба става борба за вярата.” Элиас, Н. Указ. соч., с. 16. Едновременно със религиозно-психологическите и социално-икономическите фактори, обусловили възникването на кръстоносната идея, не на последно се нареждат и военно-политическите обстоятелства, които поставят византийската империя в пряка опастност от мюсюлманите и извикват намесата на Запада. Много често промените, които съпътстват нашето общество зависят от определени обстоятелства и водят до пълни повратни точки в нашия живот. Историята е доказателство за това. Като такъв пример могат да послужат средновековните кръстоносни походи, които не престават да се обсъждат в различни обществени среди, което е безспорно доказателство за дълготрайните им последици в обществото. Изниква въпросът ако Византия не е била застрашена от мюсюлманите и император Алексий Комнин не е поискал помощ от папа Урбан II, биха ли се осъществили кръстоносните походи? За съжаление отговорът на този въпрос остава неизвестен. След появата на Исляма арабите завладяват Египет, Сирия, Палестина - най-богатите провинции на Византийската империя. Това сьбитие, което поставя Светите земи под тяхна власт, стои в основата на зараждането на идеята за крьстоносен поход на Изток. След VII в. вниманието на Византия все повече се сьсредоточава вьрху Балканите. Това я прави неспособна да се справи сама с новите завоеватели. През VIII в. мюсюлманите завладяват Азия и Африка и трайно се заселват на Средиземноморските острови, както и в някои Западноевропейски области. С победата си под стените на Константинопол (717 г.) император Лъв Исавър успява да спаси предна Мала Азия и за дълго време да задържи порива на новите завоеватели към Европа. Не след дълго мюсюлманите претърпяват нова загуба от Карл Мартел (732 г.), който възпира опастността към Западна Европа. През IX и X в. новите нашественици удържат някои победи на Крит и Сицилия и опустошават Италия и Южна Франция. Последвалите разногласия между тях в този период разделят арабския халифат и създават предпоставки за възвръщане на византийските територии. От тези разногласия се възползват византийските императори Фока и Цимисхи, които възстановяват част от завзетите територии на империята (част от Сирия, град Антиохия и остров Крит), но не успявят да отвоюват Йерусалим. Успенский, Ф. Цит. съч., с. 9-10. Многобройните врагове с които е принуден да се бори следващият византийски император Василий II, за да защити границите на империята отново възпрепятствуват този процес. Пиер Виймар посочва две допълнителни причини, поради които „източното християнство се отказало от отвоюването на Йерусалим”. Първата причина изхожда от теорията за императорската власт според която „един е Бог на небето и един е императорът на земята”. Това обстоятелство поставя земното царство на Бог там, където царува императорът. Втората причина е наличието на многобройните светини в Константинопол, които отвличат вниманието на поклонниците от Йерусалим. Според автора провалът на византийските кръстоносни походи до известна степен определя намесата на Запада в източното начинание. Виймар, П. Крестовы походы: Миф и реальност священной войны. М., 2006, с.23. Най-страшни за Византия се оказват нашествията на селджуците. Наименованието им произхожда от името на техния полулегендарен предводител Селджук, който във втората половина на X в. обединява огузките племена в Средна Азия. В средата на XI в. селджуците нахлуват във византийска Армения, завързват война с Грузия и все повече проникват в малоазийските провинции на империята. При управлението на император Роман Диоген (1068–1071) в битка при арменския град Манцикерт (1071) византийците претърпяват тежко поражение, което има пагубни последици за целия християнски свят. Виймар, П. Указ. соч., с. 34; Успенский, Ф. Пак там. Византия губи богатите си владения в Мала Азия, а само след няколко години новите завоеватели се настаняват и в нейните западни области. Заборов, М. Крестоносцы на Востоке. 1.3 Византия, Запад и селджуки. През същата 1071 г. те завладяват Йерусалим, който тогава е притежание на арабите, а през 1085 г. под тяхна власт пада и Антиохия. От 1072 до 1092 г. голяма част от съвременните държави Сирия, Ливан Йордания и Израел минават в техни ръце. Там же. Още Папа Григорий VII решава да се възползва от тежкото положение на Византия, като изпрати въоръжени рицари против мюсюлманите, които трябва да ги изтлазкат от завладяните провинции на империята. Освен това, той възнамерява да свика събор в Константинопол, на който да се изяснят съществуващите противоречия между Източната и Западната църква и първите да признаят върховенството на Рим. Runciman, S. A History of the Crusades. Cambrige, 1951 – 1954, vol. I, p. 28. Претенциите на папа Григорий не се свеждат само до неговата универсално -теократична програма, която включва „пълно подчиняване на всички християнски страни на римската курия”. Заборов, М. Крестоносцы на Востоке - 1.2 Клюни и рыцарская агрессия. Цит. съч. В замисълът си те имат по-широк обхват, който включва и подчинение на Източната църква. Както е известно неговите планове остават нереализирани поради борбата му относно инвеститурата с германският император. Но неговите реформи издигат авторитета на Римската курия и прокарват пътя на неговите наследници към осъществяване на кръстоносното движение. Заборов, М. Указ. соч. Политическата обстановка на Изток и на Запад допълнително способства за реализирането на неговите планове. От IX век западни рицари участват в отвоюването на бившите християнски територии от арабите. Папите, след Александьр II (1061-1075) до Каликст II (1119-1124) живо се включват в реконкистата, като организират походи с участието на френски рицари. Междувременно папството вьвежда практиката за опрощаване на греховете на загиналите участници, която по-късно става задължителна във всеки кръстоносен поход. Богданов, С., Иванов, И. Цит. съч. Вьпреки някои значителни победи на западно-европейците, новото обединение на алморавидите безпокои клюнийците, а заедно с тях и папството, с което те са в тясна връзка. Заедно с клюнийците, папството има пряк интерес от изхода на войната, както беше отбелязано по-горе, поради лична материална изгода. Виймар, П. Указ. соч., с.35; Срв. Заборов, М. Крестоносцы на Востоке, с.8. Освен френските рицари, папски васали стават и бившите им врагове - норманите, които през X в. основават херцогство Нормандия в северозападна Франция, а по кьсно и кралство на остров Сицилия (1139 г.) в Южна Италия. По такъв начин Римската курия се сдобива със беоспособна и силно мотивирана за нови завоевания войска. Чрез победите си норманите печелят одобрението както на Римския престол, така и на християнското население в Средиземноморието. Пьрвите могат свободно да разпространяват християнската вяра вьв вьзвьрнатите територии, а вторите виждат в тях защитници, които биха могли да спрат пиратството на сицилийските мюсюлмани и по този начин да разширят обхвата на тьрговията, която до този момент се свежда само до крайбрежните градове. П. Виймар. с. 37 И така, общите интереси водят по появата на последвалото добре организирано кръстоносно движение на Изток. Въпреки големите си завоевания на Изток, които не без основание притесняват християнския свят, селджуците не успяват да създадат централизирана държава. След 1092 г. техните преобразувания окончателно се разпадат. Последица от завоеванията им са невероятните истории, създадени от западните хронисти и продължени от историците на XVIII – XIX в. Тези истории разказват за жестоки преследвания на източните християни, за поругаване на християнските светини и за непрекъснати нападения над християнските поклонници. Действително, при появата на такива бързи и спорадични нападения, не би могло да няма трайни и разрушителни последици. Голяма част от Анатолия е разрушена, доста нейни области – напълно обезлюдени, а новосъздадената обстановка изисква от поклонниците да се придвижват въоръжени, предвид опастностите, породени от новите завоеватели. Runciman, S. Op. cit., p. 78. Въпреки това, едва ли заплахата на селджуците е главната причина огромната маса западноевропейци да поемат на Изток. Както беше отбелязано, причините за този порив имат различно естество. Преувеличените разкази на западните хронисти за свирепите жестокости, грабежи и убийства, извършени над източните християни засилват ненавистта към новите завоеватели, и създават един отблъскващ прототип, към който историците от XVIII – XIX в. сляпо се придържат. Не е изключено да има насилия над пътуващи християни от страна на мюсюлмани, но съществуват сведения за такива и от страна на бедуини Setton, K. Op. cit., p. 160. и араби. Васильев, А. Первый крестовый поход и Византия. Цит. съч., с. 21. Неоспорим факт е, че последиците от нахлуването на селджуците за Византия са трагични, но за слабоосведоменият Запад сливането на минали и близки събития поражда легендите в западните хроники. Въпреки начието на достатъчно доказателства днес относно веротърпимостта между християни и мюсюлмани в предкръстоносния период, тези легенди намират отзвук и в настоящето.